Съжалявам, че притесних толкова хора. Очаквах тези, които ме търсеха, да бъдат много ядосани. А те ме посрещнаха с такъв възторг, бяха толкова усмихнати, за което им благодаря.

Така започва разказа си пред кореспондент на „24 часа” 80-годишната д-р Калина Недева от Бургас, която се загуби в Родопите навръх Великден, но за щастие драмата завърши с хепи енд.

В първия работен ден след празниците специалистката по уши, нос, гърло е в кабинета си в МЦ "Николай Чудотвроец", изглежда съвсем спокойна и говори с усмивка за преживяното, пише изданието.

Съзнава, че е направила най-недопустимата грешка - да тръгне в планината без телефон и подходяща екипировка. Обаче била с нагласата, че бързо ще се върне в хижа Връховръх при останалите от групата, с които от години обикаля по планините.

"След вечеря реших да изляза за десетина минути на разходка. Бях настинала, затова исках да се загрея малко, това винаги ми се отразява добре. Качих се над хижата, но попаднах в едно сечище, пътеката ми се изгуби и съм поела в грешна посока. Вървях много, защото исках по-бързо да се прибера, за да не тревожа групата. Оказа се обаче, че съм се отдалечила твърде много", казва д-р Недева.

Докато се отдалечавала от хижата не чула виковете на приятелите си, които я търсели в района.

"Вървях по тясна пътечка, като се надявах да ме изведе някъде. Стигнах до една хранилка за животни, помислих си да остана там, но има ли пътека, тя те тегли да вървиш. По-късно разбрах, че тази пътечка всъщност е на дивите животни, които слизат на хранилката. По едно време заваля и сняг, беше много студено", спомня си 80-годишната бургазлийка. Като лекар тя ясно си дава сметка за трите основни риска в ситуацията, в която е попаднала: студът в планината, който може да доведе до замръзване, опасността да счупи крак докато броди през нощта в гората и сърцето - дали ще издържи на натоварването. В моментите, в които пулсът й започвал да бие учестено, д-р Недева присядала за минутка до някое дърво, за да свали напрежението. И тръгвала отново през гората, без да вижда почти нищо.

"В един момент мярнах светлина далече отсреща. Нямате представа какво е да видиш светлина в такъв момент. Лошото беше, че трябваше първо да се слезе много ниско, а светлината беше след няколко баира. Стигнах до непроходимо място и трябваше да се върна обратно бавно и вниматлено, защото беше стръмно. С големи усилия все пак стигнах билото, но като погледнах, видях пред мен безкрайни гори. Разбрах, че няма как и започнах да слизам надолу. Тогава попаднах на нещо, което се белееше, първо помислих, че е заслон. Когато наближих видях, че е скала с издълбана дупка. Беше много опасно да не се нараня, ориентирах се в по-твърда земя и успях да изляза от там. След това пак тръгнах в посока където по-рано бях видяла светлината. По някое време видях вече много надалече пулсираща светлина. Дори в първия момент си казах, че това са спасителите, които ме търсят. Обаче бързо осъзнах, че светлината е твърде далече.

Валеше сняг и бях много уморена. Седнах да почина на едно дърво - разбрах, че повече не мога да вървя.

не мигнах цяла нощ, а като се разведели трябваше да реша накъде да тръгна - дали към далечната светлина, или към ниското, по потока, който беше в посока към хижата. Но потоци много... Пълзях по тясна пътека, по която имаше място само колкото за две копита. Всяка стъпка бе изпитание. Движех се много бавно и имаше опасност, ако остана и следващата нощ в гората, да замръзна.

Призори в снега видях една купчинка кокичета, които в тишината сякаш звънтяха. Откъснах три и ги сложих в джоба си", разказва планинарката. Тя била толкова мокра, че когато на следващия ден се сетила за кокичетата и ги извадила от джоба, цветята били съвсем свежи.

Около обяд 80-годишната жена видяла открито трасе от електрически стълбове. Тръгнала по него и съвсем случайно, на около 5 м. от себе си, видяла да преминава бяла кола.

"Добре, че я видах, защото в гората може да си на половин метър от нещо и да не го видиш заради пресечения терен. Разбрах, че има път, тръгнах по-спокойно и тогава за първи път взех малко сняг, защото устата ми беше пресъхнала".

В това време 80-годишната лекарка видяла на метри пред себе си хората от групата. Оказало се, че бялата кола била полицейска.

"Хижата беше на 100 метра от мястото, но аз щях да я подмина, ако бях продължила сама и не беше минала колата, защото не се виждаше от пътя", казва Калина Недева.

Жената останала учудена като видяла братята си, племеника и сина му в хижата. Притеснени, те веднага пристигнали в планината. Полицаите настояли 80-годишната бургазлийка да пренощува в хижата, но след като се подкрепили с хубаво червено вино, Калина и роднините й си тръгнали за Бургас.

"Страхувах се, разбира се, но не от дивите животни. От тях не ме е страх. Минаваха ми мисли, че това може да е краят, защото не знаех дали сърцето ми ще издържи. Все пак съм на 80 г.", казва бургазлийката, която заразява с енергия и силен дух.

Противно на очакванията Калина Недева открива планината едва на 64 г. Като дете родителите й не разрешавали тежки походи, защото страдала от белодробно заболяване.

Първият й поход е в Стара планина - до връх Ботев.Още си спомня как едно младо момиче от групата се изказало скептично за 64-годишната планирарка, а то се оказало, че Калина върви плътно зад водача, докато девойката все била на опашката.

От години д-р Недева всяка седмица е на разходка в Странджа или Източна стара планина.

Инцидентът в Родопите не е първият, който планинарката преживява. Губила се е и в Странджа и в Стара планина, но тогава била в група с водач.

"Беше съвсем различно, друг вземаше решенията, а от нас се искаше само да издържим", спомня си лекарката.

Изтокът е другата страст на д-р Недева. Тя е силно впечатлена от пътешествията си в Китай и Индия.

"Там хората са други, по-гостоприемни, учтиви, усмихнати. И в Индия са бедни, но показват внимание към нас, а на Запад на туриста се гледа като на стока", разсъждава бургазлийката.

Като потомка на винарски род от сунгурларското село Лозарево тя е истински ценител на хубавото червено вино.

За добър дух и здраво тяло прилага простичка максима - умерено, но постоянно натоварване и хапване от всичко по малко.