Ако срещнете дребна белокоса жена в ж.к. "Меден рудник" в Бургас, която ви иска левче за хляб, не я подминавайте. Тя аистина е гладна и наистина ще си купи хляб. Ако преди това синът й не я пребие и не й вземе левчето.


Не, тя не е просякиня, тя е човек, който няма друг изход, освен да проси и да търси човешката милост.

Историята на Марийка Стойчева може да е историята на много самотни жени, които са на ръба на мизерията на и крачка от улицата, от която изходът е само смърт. Но тя не се предава. Боса, с летни чехли в студа и сако, подарено й от някой милозлив човек, останала само с един зъб в устата, все още се усмихва. Макар и тъжно. Плашеща усмивка по едно лице, което някога е било красиво, а сега е набраздено от бръчки.

Родих на 18 години. Бях много щастлива, но една сутрин се събудих и бебето беше починало в съня си. Това беше голям удар за мен. Дълго време не можах да се съвзема. Дълго време го сънувах…


Оттогава не нося черно. Струва ми се лоша прокоба.


 През 1984 година се омъжих и се роди Живко. Мъжът ми беше страхотен човек, висок, красив, мил, само че не даваше и една стотнка за домакинството.

Аз плащах всички сметки, аз купувах дрешки за детето, аз пълнех хладилника. Когато отворех дума за пари, все нямаше.


Така започна историята на Марийка Стойчева преди година и ние се трогнахме. Как няма да се трогнеш от човешкото нещастие. Останала сама със сина си, който има психични отклонения, агресивен е и бие майка си. А тя проси по улиците за хляб.
Тогава спестихме цялата истина. Признаваме си. В името на обърканата женица и нейното болнаво дете.
Да. Много хора се отзоваха на апела ни за помощ. Занесоха кой каквото може. Едни дрехи, други продукти, трети дариха дребни суми.
Но няколко седмици след това се озовахме в капана на тормоза. Марийка пристигаше от Меден редник и ни искаше пари. Искаше да й върнем земите край Айтос, искаше адвокати, искаше лекари, искаше да освидетелстваме сина й, та да взима пенсия, изобщо искаше всичко.
Научи къде живеем. Пристигаше и в домовете ни, тормозеше ни и все повтаряше нямам пари.
Постепенно разбрахме, че дамата има пенсия, синът й работи на половин бройка в библиотека и положението не е чак толкова безнадеждно.
Изуми ни и наглостта й. Събрахме й дрехи, а тя презрително ги блъсна и каза, че не ги ще, защото не били нови. После подбра най-хубавите и си ги прибра.
Заговори ни, че дарителите били невъзпитани хора. Спестихме им го...
Идвали да й носят продукти в непоходящи часове. Когато си почивала и я безпокояли. Не можем ли да им определим час, когато да носят мляко, месо, колбаси, а не да дреме да ги чака.
Нямаме думи...
Откъде да знаем кой кога какво ще й дари, та и час да му определим?
Били шумни, чукали й на вратата. Е, как да й дадат помощите? С пощенски гълъб ли? Носели й пиле, а тя искала друго месо. И изобщо не можем ли да наредим на близкия ресторант да се хранят там със сина си безплатно, та да не се налага тя да готви, тъй като не си е платила водата и са й я спрели...
Има една поговорка - направи добро и го хвърли на пътя.
Така направихме и ние.
Но с изумление прочетохме, че нашата Марийка изнудва други хора. По време на служба или празници взилазала в църквата в "Меден рудник", където вярващите търсят усамотение и им искала пари. Просела наред, а там не върви да я отрежеш. Служители на храма я помолиили да проси отвън, но тя театрално се свлякла на земята и се развикала, че я бутнали. Свидетели обаче описаха, че никой не я е бутал. Спомниха си нашата статия и се обадиха.
Марийка проължава да изнудва, да играе театър, да проси и да наглее.
Нямаме нищо против да помогнем на всеки беден и нещастен. Но когато захапват подадената ръка, имаме много против. Защото въвличаме хора в благородна мисия, а тя ги ругае и ги гони по стълбите.
Извинете, драги читатели!
Няма как да знаем кой наистина има нужда от помощ и кой е избрал това като роля в живота си и просто така си живее. А който им се притече на помощ, го одумват и му се подиграват.
И им кажете - не искам продукти, а пари - каза ни за последно тя.
Оставяме на вашата съвест...
Продукти, пари, или...нищо.
Направи добро, пък после ще ти се върне!
Е, да, ама не!