Андрей Зафиров е на 52 години и улицата е на път да го погълне. Сам, отчаян, прескачан от минувачите като предмет...Той има дом, но вътре няма почти нищо. Единствен в блока си в "Лазур" се отоплява с печка с дърва, което предизвиква мръщене от страна на съседите. Паля я в най-студените дни. Иначе не смея. Завивам се с одеала, като е студено, а като е топло, стоя на пейките отвън и гледам света, разказва той.
Животът му се обръща още през ваканцията след осми клас. При игра на фунийки край блока, едно от децата изстреляло към него фунийка с карфичка на върха. Тя попаднала право в окото му и започнали мъките по болниците. После другите му се подигравали заради трагедията, наричали го циклоп, приятелите започнали да странят от него, момичетата го подминавали с вирнати нослета.
Същото се случило и в института по горско стопанство, където го пратили вместо в казармата. Три години изкарал в гората, учили го как да я опазва, как да спасява болни и ранени животни. Посадил е хиляди дръвчета, работил е като горски, после в бившия "Гочо Иванов".

С гората се разбирам повече, отколкото с хората, признава Андрей. Там е чисто, спокойно, никой не те гледа накриво, никой не те пита с колко очи си и защо си различен. По цели зими съм разнасял храна за дивите животни, спадявал съм ранениете. Сега такава работа няма. Бил съм и пазач и момче за всичко, но ме съкращават. Не им трябвам, не съм като другите.
Родителите ми починаха, не получавам никакви доходи. Преди две години наследихме някакъв имот в Сарафово, там построиха апартаменти, много наследници сме, на мен се падна малка част и леля ми дава по 100-200 лева на месец от наемите. Но пък данъците са страшно много и никой не ги е плащал от 10 години. Леля ми уж се опитва да се оправи, адвокатите искат огромни хонорари да ни защитят правата, аз нищо не разбирам и приемам каквото ми дадат, за да не умра от глад.
Нося стари дрехи, намират се хора, които ми дават, като почине някой. Нямам телефон, нямам телевизор, нямам нищо. Но не ми и трябват.
Трябва ми работа. Работа с болни и нещастни животни, за които да се грижа и да ги спасявам, както ме учеха в специалното училище. Често се утешавам с евтино вино. Бутилката май остава единствената ми надежда и приятел. А не искам да е така. Искам да работя и не за голяма заплата. Просто да имам какво да правя и да се грижа за животни, разказва самотният мъж.
Ако някой може да му предложи работа с животни, или с грижа за гора и горски растения, мола да ни се обади.
Адресът му се пази в редакцията.
Раазчитаме на добри и отзивчиви хора.