Тошко Иванов е емблематичното лице на СДС в Бургас, което всички познават. Той пази паметта не само на партията, но и на целия преход. Иванов е областен секретар на бургаската структура и член на НИС на СДС. На 10-ти ноември той ни сподели какво всъщност се е случило тогава и защо днес надеждите на хората са посивели.

- Г-н Иванов, къде бяхте на 10-ти ноември 1989г. Как помните този ден?

- Спомням си как като научих новината за свалянето на Тодор Живков в късния следобед спешно се прибрах у дома, бях просълзен, прегърнах жена си и радостно й казах: „Тодор Живков падна”. Емоцията е толкова силна, че я усещам и в момента. 10-ти ноември 1989г. беше момент на ентусиазъм и радост в очакване, че нещо ще се промени.

- А промени ли се нещо? Какво изпитахте, когато еуфорията от този миг изчезна?

- Минаха месеци, години и ние осъзнахме, че всъщност промяна няма, това е бил просто един вътрешнокомунистически преврат – смяна на Тодор Живков с Петър Младенов, което не доведе до нищо. Последващият натиск на 18-ти ноември, митингът в София и създаването на Клуб „19-ти ноември” в Бургас ни наведе на мисълта, че трябва да променим конституцията и държавната система.

- Кога започнаха истинските промени?

- Истинските промени започнаха от 7-ми декември със създаването на Съюза на демократичните сили и след това за жалост, със сваленото предварително правителство на Филип Димитров през 1992г. Съжалявам, че тогава СДС не успя да осъществи самостоятелно мнозинство, защото се извършиха изборни измами. По онова време ляхме сълзи, надявахме се, че сме спечелили с малко, но завинаги. Но не и без участието на президента Желев и на имплантирани от неговата квота депутати в парламента, СДС на практика нямаше необходимото мнозинство. С обявяването на желанието на Филип Димитров да пребори зараждащата се мафия в България, защото той виждаше малко по-далеч от нас, се стигна до бламирането на неговото правителство. Аз съм разговарял с него няколко пъти. Той се надяваше, че дори при неуспех на искания вот на доверие ще се предизвикат нови избори, които наистина ще съставят мнозинство на СДС в бъдещия парламент и тогава той ще има парламентарна група, която да застане зад възможността да се тушира зараждането на тази мафия, източването на предприятията и обезкървяването на държавата. За жалост сценарият, съставен в друг щаб, беше различен и се случи така, че правителството на Беров – най-мракобесното според мен, беше в услуга на Държавна сигурност, техните щения и схемата им сработи. Сработи, източвайки и малко останалия капитал в предприятията тогава. Случи се така, че се предизвика хиперинфлация и се стигна до Жанвиденовата зима.

- Бяхте ли готови за това, което следваше и знаехте ли какво да правите? В Бургас помнят този период най-вече с броженията срещу Николай Жишев.

- Виковете „Долу Жишев” бяха най-вече покрай Здравко Ангелов. По-важното е, че енергията ни не беше целенасочена. Тогава бяхме твърде емоционално обременени с антикомунистическа насоченост, а на практика не знаехме какво да правим. И с Филип Димитров сме си говорили лично, че през всички тези 45 години хората, които знаеха как сработва една система бяха унищожени по лагери, бяха унищожени емоционално и морално и не бяха в България – извън граница - да, но в страната не бяха останали хора, които да осмислят целия процес. На практика освен ентусиазъм нямахме лица от старото поколение с държавническо мислене, които да знаят какво да направят, как да го направят и какво да се случи след това. А Държавна сигурност си беше направила сценария как да протече този преход. И за жалост той сработи.

- Защото надеждата на хората изчезна в годините на прехода?

- Схемата на Държавна сигурност беше да създаде надеждата у хората, а след това да я замести с разочарование. Сега виждате, че повечето не се интересуват от политика, тяхната надежда е убита, заниманието с политика стана мръсна дума, все по-малко достойни и почтени хора имат желание да се занимават с нея. Защото покрай схемата на Държавна сигурност се създаде това усещане. Финансовите ресурси на България, парите от външнотърговски предприятия – всичко премина в ръцете на бившите социалистически величия и техните отрочета.

- По какво страдат старите социалисти сега – по онова време или по изгубената си младост според Вас?

- Жал ми е, че през всички тези години не можахме да наложим изучаването на този период – 45 години комунизъм в учебниците по история на децата, за да знаят хората действително какво се е случило. И голяма част от тях, поради неинформираност продължават да изпитват носталгия по този период, но всъщност те не могат да направят разлика дали изпитват носталгия по своята младост или заради това, че са живели по-добре. Но по-скоро е заради първото. А лошото е, че тази носталгия от баби и дядовци се прехвърля и на внуци, които нямат никакви реални познания, но на тях им е внушено, че тогава е било много хубаво. А това е ужасен период, в който хората нямаха лична свобода нито икономическа, нито политическа, нямаха възможност да изказват личните си мнения, нямаха възможност да пътуват свободно дори в собствената си страна, в пограничните райони. Младите трябва да знаят, че имаше огромен дефицит на стоки. Когато беше внушавано, че икономиката е била във възход, всъщност изобщо не беше така. България на практика фалира три пъти през тези 45 години. Така че миналото трябва да се помни, за да не се създава изкривена любов към периоди и събития, които всъщност са били много мрачни. И все пак се радвам, че и днес има много свободно мислещи десни хора, които са с различно мнение и готови да го отстояват.