Каква е тайната на гранд дамата на естрадната музика у нас ? Защо не остарява? Защо не повярхва хубостта й, защо гласът си остава прекрасен? Йорданка Христова не крие нищо в интервю пред "Труд". Тя черпи сила от места, които са далеч от суетата.

– Госпожо Христова, каква е тайната на перфектния ви външен вид, красотата и лъчезарната усмивка? Ген или специални грижи?

– Не смятам, че съм красива след толкова години, но да, може би за годините си имам приличен, добър външен вид. Може би за да изглеждам така с някои дадености – кожа, усмивка и характер, наистина това е ген. Майка ми имаше изключителна кожа, и усмивката ми е на нея, както и виталният характер. Това са важните неща, които ме съпътстват в живота и които дължа на нея. Останалото е начин на живот и въпрос на характер. Защото, ако човек е оптимистичен и ведър, и животът му е по- ведър. Не трябва да се вглеждаме в излишни подробности. С годините живея все по-разумно.

– Формулата за щастието, според Айнщайн е скромният и спокоен живот?

– Този лукс, тази многотия, тази вещомания и шопингмания, която обзема някои хора- това са едни търговски трикове и тъй като човешкото око е ненаситно по принцип, ако не си сложи спирачки, човек става роб на комерсиализацията, която ни заобикаля и не може да отдели много време на себе си лично. Така, че съм съгласна с Айнщайн. Всичко просто, обикновено, скромно и нормално, далече от суетата и прожекторите е прекрасно

– Какво ви носят студените дни – повече домашен уют или ви нахъсват за работа?

– Нахъсват ме по скоро да избягам оттук. Въпреки, че напоследък е доста ведро и слънчево, и приятно, не е като миналата година, когато беше снежно и страшно. Но така или иначе, имам традиция, вече много- много годишна. Прекарвам известно време някъде на топло и това ще се осъществи другия месец. Аз предпочитам топлината. Както през лятото слънцето, така през зимата домашната топлина и уют.

– Къде е вашата нирвана?

– Имам концерт в Куба, на втори март, и на десети в Мексико сити. Те са свързани с нашите мисии там, посветени са на нашия национален празник, но понеже не мога да пея на Трети март в двете столици, първо ще пея в Куба, а след това в Мексико. Концертите са посветени на Националния празник, на нашето Европредседателство и на моя юбилей, който миналата година не се осъществи – 50 години от първото ми посещение в Куба, приятелство, любов и какво да кажа още…вие го казахте- нирвана/.

От 60-те години, не съм престанала по два – три месеца в годината, да ходя или в Куба, или в Египет. . Разбира се, за известно време. Но това си е традиция от 50 години.

– Може ли човек да живее без приятелството и любовта?

– Човек не може да има щастлив живот, ако няма приятелство и любов. Не е достатъчно само професионално да имаш някакви успехи и оптимистичен характер. Без приятели и без сродни души, много е трудно да бъде човек щастлив. Това са много важни неща, приятелството е изключително важно, споделянето също. Макар, че човек е най добре да споделя и да намира равновесието в себе си, но понякога има полюсни, разтърсващи, силни моменти и има нужда да сподели с някого. И когато има такъв човек е много хубаво. Както казват: когато споделиш, ти олеква. И то не е случайно, и е точно така, особено когато е нещо тъжно – раздяла, проблем…- Аз съм доста отворена, с широко разтворени ръце и душа съм към много хора и когато почувствам някого близък, аз го заобичвам завинаги, ако не ме разочарова, разбира се. Защото много държа на почтеност , на вярност, изключително много. Може да сме от различни отбори, различни вкусове да имаме, това няма нищо общо с приятелството. Говоря за съвсем други предателства.

– Предателствата рани ли са или и уроци?

– Естествено, че ще има рана, но слагам завесата и повече не ме интересува този човек. Разбира се с годините става много по лесно да се разграничавам от тези хора и да не ги допускам повече до себе си. А не да тая някакви негативни емоции и да търся отмъщение и така нататък. Това е ужасно. Никога не съм отмъщавала. Това за мене- да живееш цял живот и да кроиш планове как да направиш гадно на някого, това е ужасно. Това е такъв нещастен живот, че просто не мога да си представя. Като гледам и някои филми, чета книги и слушам някои истории си казвам: Как може да има такива хора, които да се занимават с такива ужасни неща.

Човек винаги трябва да се учи от едно падане, когато се изправя, и трябва да знае как да стъпва след това. Да е не толкова доверчив, по- предпазлив. Освен с някого, на когото има пълно доверие, въпреки, че няма абсолютни неща и пак може някой да не те разбере, да интерпретира по друг начин всичко онова, което си споделил с него. Но затова сме различни хора и затова е пъстър животът и интересно да живеем.

– В какво трябва да вярваме? Вие в какво вярвате?

– Аз вярвам във всичко, тотален оптимист съм. Първо вярвам в доброто, защото знам, че всеки човек се ражда с добротата и таланта в себе си, но не го намира винаги. Еднакви се раждаме, разбира се някъде Бог е бил по- благосклонен, когато човек има повече таланти. Когато пък успее и да ги реализира, това си е жив късмет, защото почти всички са талантливи хора, но не всеки открива таланта си.

– Харесвате ли младите изпълнители, какво се промени от вашите златни години насам в българската естрада?

– За това не са виновни българите. Ние се отворихме към света и в света поначало ценностната система е изместена. Всичко е толкова комерсиализирано, толкова принизено, че ние не можем да останем извън този свят, към който с отворени ръце и очи сме се стремили. Много грешки са допуснати, вече поколения изместени неща трудно се възпитават. Ако вкъщи не е възпитано, никога не може да стане. Защото оттам се тръгва- интересът и мирогледът на детето…Много е важна атмосферата вкъщи. какво ще видиш ти, как постъпват твоите родители, как се отнасят към теб и към другите хора. И те попиват. Децата са като едни попивателни. Това са много важни неща за битието.

За младите изпълнители да кажа – има много добри. Тези формати по телевизията показват, че сме много талантливо племе, изключително талантливо племе. Второ, лошото е, че сме много малка страна, няма и 7 милиона вече, и в света не могат да ни приемат, ние нямаме лоби- хора, които да инвестират в някой талантлив българин. Това е. Имаме страшно талантливи певци и в операта, и в попмузиката.

Сега, като композитори вече тука (защото е много важен аранжиментът и музиката, която се прави), повечето от музиката ни не е много конкурентна, защото тя общо взето прилича на другата…Даже често съм чувала колеги да казват: “Това е едно към едно”. Много харесват да копират. Аранжиментите… Много често някой казва- “Направи ми такъв аранжимент. Няма го този творчески момент да се търси нещо ново, нещо различно.

И това е, малка държава, като няма пазар, всеки гледа да съществува. Много е проблемно.

– Това вече не звучи оптимистично.

– Младите хора от бляскавата сцена изведнъж потъват в реалния живот. Много хора правят песни на английски, като си мислят, че ще пробият желязната завеса. А там, за да пробиеш трябва някой да плати, никой няма да ти даде даром от залъка. И аз много често казвах, още преди 10 години- не ми трябва Европейския съюз, ако няма да мога да пея спокойно в Париж, примерно, и да ми продават там моите албуми. По нашето радио например има програми за европейски звезди. Нас пропагандира ли ни някой в Париж?

Много е озъбен светът, много е комерсиализиран, няма я тази идеализация към изкуството. Вече и в спорта, и във всичко е така. Аз имам нужда от спокойствие, от тишина, от красота в музиката.

Говорим за младите. Те, младите не са виновни. Времето ги кара да правят такава музика. Но че има таланти, има и във всички жанрове тотално. Като започнеш от поп фолк, всички жанрове, защото много е пъстър светът на поп музиката и имаме успехи навсякъде, но те са пак само, за съжаление, на родно ниво. Никой не е пробил, единствено в Евровизия, пак обаче с много международно участие, прекрасният Кристиян. За мен най- големият успех беше на Стунджи и на Елица. Защото си е фолк, наше и разтърси. И просто беше гениално. И после много взеха да излизат така- с ударни барабани.

Ние сме си вълци единаци, нямаме подкрепа. Ние, българите, бихме могли да бъдем щастливи, но сме принудени да живеем по този начин, в този свят, пластмасов, измислен, на кредити и фалш.

– Как ви подейства словото на български на Доналд Туск, развълнува ли ви?

– Изключително ме развълнува. Това е висш пилотаж, висша дипломация. Трябва да се учим от такива неща. А не веднага да търсим… имаме си поговорки за всичко. Някак си- големи критикари сме, което ни пречи да се радваме ей на такива неща. За мен Европейското председателство е важно, трябва да се представим достойно.

Искам една хубава 2018-та година. Тя за мен е юбилейна. Аз имам общо сумирано 130 годишен юбилей (75 и 55 като ги сумирам), и ми е приповдигнато поначало. И пожеланията ми за българския народ: спокойствие и мир да има, мир и здраве. И по-малко природни бедствия, защото ние не можем да се справим и с тях.

Гостът:

Йорданка Христова изглежда перфектно, пие на топло у дома съботното си кафе и гледа тенис. Разказва, че е фенка на Григор, и на волейбола, леката атлетика, и футбола. “От ЦСКА съм. Вкъщи бяхме- татко “славист”, майка от “Левски”, поради роднинската си връзка с Гунди, сестра ми е по-голяма, тя беше от “Левски” и аз съм си от ЦСКА от малка. Това си е мое избрано нещо и не съжалявам, пея дори химна на ЦСКА, на футболния отбор. Имаше време когато дори не знаех кои играят, защото бях много ядосана и на българския футбол, и на ЦСКА и бях от Бразилия, но както и да е. Това се случва на всеки, моменти на пристрастия. По такъв начин ти имаш отдушник някъде с нещо. Защото емоциите, положителните, отрицателните- те ти разнообразяват ежедневието. Ежедневието ни поднася много монотонност, която и мори, и е ужасно едно и също да се повтаря всеки ден. Освен със спорт, гази монотонност може да я пребориш с книги, с приятели.”, разказва примата на българската естрада. Гледа и турските сериали. Преди доста години била впечатлена от музиката на “1001 нощ”. Загледала се и така се зарибила. Гледа вечер, особено през зимата. Любим неин филм е и “Гордата Аси”.

Родена е на 10 септември в София. Завършва школата за естрадни певци в класа на Милчо Левиев през 1964 До 1967 г. е солистка на оркестър “София”. С първото си участие във фестивала “Златният Орфей” през 1966 г. печели I награда за песента – “Делфините” (м. Димитър Вълчев). Концертната є дейност включва участия в много страни на света. Любима певица на поколения българи и най-известната българска певица в Куба.