Любимата певица на бургаската публика Тони Димитрова направи нова крачка за сърцата на хората, като публикува в социалните мрежи свой разказ. Той се казва „Вишнево червено“.

„Сега или никога! Мили мои, дали имате няколко минутки? От едно известно време, много мои хора ме карат да започна да пиша. Дъщеря ми скоро ми каза: “Мамо, моля те, пиши, докато още си спомняш всичко!” Вероятно има предвид това, че татко е с деменция! Дали автобиография, или историйки. Да, де, ама дали у мен дреме разказвач или графоман, как да го разбера? Затова ще се тествам. Ще разкажа точно две истории, днес едната, а другата след няколко седмици. И ако ви харесат, ще знам, че има смисъл. Ще съм искрена и от вас очаквам същото. Не ми трябват незаслужени хвалебствия, ако не го мога, няма нужда да ми казвате обратното. Искреността няма нужда от словесни прескимбучвания (т.е. еквилибристик).“, обърна се с обичайната си искреност към хората Тони Димитрова.

Ето и нейното

„ВИШНЕВО ЧЕРВЕНО“

Когато бях в четвърти клас, се случиха няколко неща, първо повишиха татко в чин /подполковник/ и ни дадоха самостоятелно жилище в Сливен. До тогава две или три години живеехме с още едно семейство в общ апартамент - ние в кухнята и спалнята, а те в хола. И двете семейства с по две деца (много мили и добри хора, а дъщеря им Венета, ми е съученичка и приятелка до днес. Брат й Ванко сега има къща за гости някъде и знам, че я е кръстил на мен “Тони”. Та получихме новото жилище, на деветият етаж, в чисто нов блок на военните, точно срещу циганския квартал и ж.п. гарата. Там,от високо гледахме всеки четвъртък до неделя сватбите на циганите - те минаваха покрай нас, шарени, весели,а в понеделниците -погребения с духова музика! Живот! Та там, като новодомци, понеже нямахме много покъщина,майка се развихри.

Купи диван, фотьойли, табуретки, масичка, секция - че как? Та това беше писъкът на модата! Всяко себеуважаващо се социалистическо семейство се обзавеждаше с огромните секции, заемащи цели стени, тъмно кафяви обикновено, понякога с безумни орнаменти, лакирани или матирани, по които постоянно се виждаха отпечатъци от пръсти, ама майка не избра такъв кьотук, а една скромна, по-ниска секцийка. Но пък дивана, фотьойлите и табуретките бяха в цвят вишна! И като се влюби в този цвят! Овърша цял Сливен да намери и вишневи губери, ама греда! Цък! Йок! И купи два вида от каквото намери. Един ярко червен върху вишневия диван и фотьойлите, не пощади и табуретките - и там дюздиса по един чул, а леглото на батко, което също беше в хола, го покри с другият намерен цвят губер - нещо като розово, ама и червено, нещо като избеляло червило, след петминутно целуване. Е, имаше и вази, и чинии с вишневи орнаменти, и пердета плюшени - безпощадно вишневи!Но нищо от гореизброеното не може да се сравни със съкровището, което стана петият член на семейството ни. Персийският килим! Едно вишнево достолепие, със златно-жълти орнаменти и бели ресни. Че губерите се тупаха всеки ден, то е ясно (мама беше болна чистница!), но и килима беше обгрижван всеки ден. Все сварвах майка на колене, с леген до себе си, да мокри ръцете и да го обира, а той проклетника, все пускаше дреп! Имаше и гребен, с който му решеше ресните. Беше луда по него!

Някъде тогава се сдобихме и с кола - Жигули, вишневааа!

Минаха някалко години и един ден, татко пак го повишиха. Полковник. Имаше избор - Бургас или София, и той избра Бургас, защото сестра му и братята му живееха тук. И натоварил на вишневата жигула майка, батко и мен, заедно с цялото вишнево имане се преместихме в моя роден град. Моят,защото само аз съм родена тук. Така де, майка пак подреди вишневото великолепие започна да прави и вишновка, боядиса си косата тъмно червена(до последно беше с този цвят), купуваше си вишневи обувки, плетеше си вишневи пуловери, избродира възглавници с преобладаващо вишнево, и така минаха години. Животът си вървеше, а моят пейзаж в къщи си беше непроменен -вишнев! Когато поотраснах и си имах своя стая, (защото батко отиде да учи във Варна и там остана), в нея имаше жълто, и светло, и тогава някак усетих, че не харесвам вишневия цвят! А когато забременях и реших да правя ремонт заради бебето,тогава безмилостно изхвърлих изтърбушените вишневи мебели и пердета, купих светли неща и малки скринове. Купих и светъл дебел килим, а Персийският уважително го оставих, защото майка за нищо на света не го даваше. И той тайнствено,по терлички изчезна. Тази моя смелост беше наказана с няколкомесечно мълчание от майка и татко! Мина време, родих детето и не след дълго започнах да пътувам. Кога е станало, не знам, но един ден видях, че вместо пухкавият, светъл и весел килим, в хола се бе завърнал Цар Вишньо!С нищо не си подхождаше, ама… И пак заварвах майка, с легена и гребена. Ръцете й бяха заприличали на коренища, толкова бяха изтормозени от постоянното чистене в къщи и пощене на този натрапник!Даже и не спорих. Минаха няколко години, аз вече не живеех при тях,детето стана на 6 години,и им купих едно апартаментче до мен, на съседната улица. Обзаведох го, оправих го, всичко беше в светло и оранжево. Килимът в хола - също. Не им се наложи да носят почти нищо от стария апартамент, нооо, само след две години, оранжевият килим-слънце беше уволнен и вишневият персийски хайванин отново се опна на пода. Чудех се да се смея ли, да се ядосвам ли? Беше се захабил - то малко ли го тъпкахме, препикаваха го котета и внучета, майка го пощеше толкова всеотдайно, ама си беше неспасяемо остарял! И беше му отрязала ресните, та все едно беше като с ръце без пръсти. И тогава вече бях сигурна, че не мога да понасям вишнево! Минаха още няколко години и един ден килимът изчезна. Не попитах къде е, хич не ми липсваше, но подозирах, че е някъде там и ме дебне!А майка се разболя много тежко! Имаше три китайски рози, цъфтяха много и пак почти вишнево, та преди да я заведа на поредната химиотерапия, излизаше на терасата и ги прегръщаше. Обещах й да се грижа за розите. Една дадох на батко, другите две ги отглеждам, но са тъжни, не са толкова големи и буйни като при майка. Може би, защото няма кой да ги прегръща!И за Персийският член на семейството сякаш забравихме. Но когато мама си отиде, когато оправяхме апартамента, се оказа, че не са се разделяли за миг, че през цялото време се е гушил близо до нея, бил е свидетел на всичките й болки и и радости, навит на руло под спалнята.