Убиецът си пие ракия някъде в тъмното и знае, че е в безопасност. Защото държавата го пази. Така както не пази горите. Така както не пази рейнджърите. Така както не пази истината. Това пише в коментар бащата на Кирил Петков - Петко относно тройното убийство в хижа Петрохан.

Той разказва и няколко световни случая, в които бракониери убиват онези, които пазят природата.

Ето какво пише Петко Петков:

Рейнджърите на света и рейнджърите от Петрохан.

Във Вирунга, когато падне рейнджър, те го заравят до горилите. Пишат името му на бял мрамор и говорят за него по новините. Има плач. Има гняв. Има международни фондове за семействата. Има разследвания. Всички знаят кой е убил рейнджъра и защо. Всички знаят, че бракониерите са лоши, че рейнджърът е добър, че светът е разделен на две ясни половини - тези, които пазят природата, и тези, които я убиват заради пари.

Антон Мзимба от Южна Африка беше застрелян пред гаража си, защото отказа да каже на бракониерите къде са носорозите. Казаха го така - застрелян, защото отказа. Майка му плака по телевизията. Президентът каза нещо. Започнаха да търсят убийците. Застрелян, защото отказа. Простичко. Ясно. Светът разбра.

Уейн Лотър беше убит в Танзания след години заплахи. Той помогна да арестуват хиляда бракониери. Всички знаеха кой го уби и защо. Никой не каза, че Уейн Лотър е бил сектант. Никой не каза, че това е ритуално самоубийство. Никой не отиде при семейството му да пита дали той случайно не е бил педофил или нарколекар.

В Коста Рика Хайро Мора беше на двадесет и шест, когато го вързаха и го биха до смърт на плажа, защото пазеше яйца на костенурки от бракониери. Двадесет и шест. Президентката пише в Twitter. Американското посолство издава съболезнования. Няма версия, че Хайро е бил част от мексикански картел. Няма версия, че сам се е убил. Светът знае - той пазеше костенурките, те го убиха, защото им пречеше.

Така си е навсякъде по света. Рейнджърите падат. Бракониерите убиват. Държавата разследва. Семействата получават обезщетения. Имената се пишат на мрамор. Споменът остава чист.

Така си е навсякъде. Само не в България.

В България, на прохода Петрохан, намериха три тела. Дечо Василев, четиридесет и пет. Ивайло Иванов, четиридесет и девет. Пламен Статев, петдесет и едно. Те живееха в хижата и пазеха гората от незаконна сеч. Използваха дронове. Следяха територията. Подаваха сигнали. Имаха споразумение с министерството. Бяха част от европейска рейнджърска организация. Правеха това, което рейнджърите правят навсякъде по света.

После ги намериха. С куршуми в главите. Хижата опожарена.

И тогава започна нещо, каквото никъде другаде по света не става.

Вместо да търсят убийците, те започнаха да търсят престъплението във вътрешността на жертвите. Като че ли куршумът в главата не е достатъчно доказателство. Като че ли изгорялата хижа не говори достатъчно ясно. Трябваше да има нещо друго. Нещо по-тъмно. Нещо, което да обясни защо тримата мъже са го заслужили.

Полицията даде две пресконференции. На първата казаха - може да е мафиотско убийство. Може да е ритуално самоубийство. Може да е секта. Може да е педофилска мрежа. Може да е мексикански картел. Може да е дървената мафия. Може да е всичко. На втората пресконференция казаха същото. На третата също.

Появиха се експерти по телевизията, които обясняваха как тримата са били “потайни”. Как са заграждали гората. Как са имали много оръжие. Как са били “паравоенно формирование”. Как са отглеждали кучета. Как не са пускали туристите. Как са били странни. Как са пазели нещо вътре. Как не са комуникирали.

Някой каза - може да са били свързани с дрога. Някой друг каза - може да са трафикирали нещо към Сърбия. Трети каза - хижата е била на стратегическо място. Четвърти намекна за деца. Пети спомена секта. Шести каза - няма дървена мафия в района, значи е нещо друго.

Всички говореха. Никой не каза - те са били рейнджъри. Те са пазили гората. Някой ги е убил. Да намерим убийците.

Защото в България жертвите винаги носят отговорността за собствената си смърт. Защото в България институциите не работят, за да намерят убийците, а работят, за да оправдаят убийството. Защото в България няма разлика между престъпник и жертва - всички са виновни, докато не се докаже друго, а другото никога не се доказва.

Докато Дайан Фоси лежи до горилите във Вирунга, Дечо, Ивайло и Пламен лежат някъде в моргата, а техните имена се изписват с различни хипотези. Не са герои. Не са жертви. Са “потайни”. Са “странни”. Са “нещо такова”.

Защото в България не може да има рейнджъри. В България може да има само подозрителни хора с оръжие, които са си го потърсили. Така поне казват институциите. Така казват експертите. Така го повтарят медиите.

А истината е проста като куршум в главата.

Те са пазили нещо, което някой иска да вземе. Подали са сигнали, които някой не е искал да чуе. И някой ги е убил. И никой няма да го намери. Защото никой не търси.

Защото в България държавата не е срещу престъпниците. Тя е с тях. И когато падне някой, който пречи, институциите не разследват. Те заличават. Замазват следите. Обвиняват жертвите. Пускат дим. Пускат версии. Пускат подозрения.

Докато убиецът си пие ракия някъде в тъмното и знае, че е в безопасност. Защото държавата го пази. Така както не пази горите. Така както не пази рейнджърите. Така както не пази истината.

И утре ще има нов убит. И пак ще кажат - странен човек бил. Нещо си е правил. Сам си го е потърсил.

Ето това пише в своето писмо до майка си Иво: “ Не издържам повече в тази КОЧИНА.” Визирайки сраната в която живеем.

И АЗ НЕ ИЗДЪРЖАМ!

А вие?