Александър Николов ще навърши на 15 юли 105 години. Животът на този българин, роден в македонския град Неготино, чието семейство е избягало в България, е като стар роман. На 4 години мъртъв кон пада върху му и почти го задушава. Спасяват го като по чудо. На 14 години става майстор на шкембе чорба, на 16 държи ключа за стаичката за интимни срещи в казино „Македония” в Бургас. На 17 е сладкар, а на 19 получава смъртна присъда. Общо е бил пет години по затворите. На 20 години влиза в комунистическата партия. Сега дядо Александър е най-старият жив комунист у нас. Членува от 85 години. Освен това дядо Александър е и най-старият жив мъж в Пловдив.


104 ги дадох на попа под лихва и обработвам вече 105-ата година. Така дядо Александър обяснява възрастта си. Всъщност годините са му малко повече, защото попът на Неготино го направил с месец по-млад. Така през 1934 година Сандьо, както му викат близките, отървал въжето за разпространение на комунистически идеи в армията на Негово Величество Борис Трети. „Когато попитали майка ми кога съм роден, казала: Една година преди нашите /българската армия/ да дойдат в Неготино на Вардар. Кой месец? 15 дни преди жътва. Това прави 15 юни 1914 година”, обяснява 105-годишният.

Дядото живее в апартамент над бившия „Детмаг” на Главната. Сам слезе 4 етажа, за да поговорим. В блока няма асансьор. После се качи на един дъх. Едвам го догоних по стълбите. „Само 70 стъпала са - нищо работа”, успокои ме той. Компания в дома му прави една котка.

„Роден съм в Неготино на Вардар. През 1918 година сърбите идвали към града и понеже баща ми е бил в българската армия, майка тръгнала да бяга. Грабнала мен, 4-годишен, другият ми брат и сестра ми. 8-годишният ми голям брат бил на къра с животните и сме го оставили”, разказва тази невиждана драма за българите в Македония Александър.

Край града една военна желязна каруца се блъснала в тяхната. Конят си счупил гръбнака и паднал върху него. „Почти ме задушил. Тръгнали да ме търсят и някой видял, че краката ми се подават изпод мъртвия кон. Започнали да ме разтриват. Оживял съм. Стигаме Кюстендил, оттам на влак за София. Това го помня - бяхме в открит вагон и как съм се вдигнал на пръсти до парапета и гледам как влака спира и тръгва”, разказва Александър нещо, което е станало точно преди 100 години.

В София улучват касапницата около разгрома на Войнишкото въстание. Майка му с три деца и багаж попаднала точно във Владая. „Започна една картечна стрелба от Витоша по Владая. Германска дивизия стреляше по нашите разбунтувани войници. Майка ми видя едно мостче и ни скри там. Помня как потънахме в паяжини и очите ми се затвориха. Около два часа беше стрелбата, а ние под моста”, спомня си столетникът.

Над 400 български войници били убити там. Когато излезли изпод мостчето, видели един мародер, който обикалял от труп на труп. „Викнахме му и той се шмугна в шумата. След това ни приеха, регистрираха и ни изпратиха във вътрешността на страната. Така стигнахме до един хан в Карнобат”, разказва Александър Николов.

В хана в Карнобат една жена се смилила и взела с каруца окаяните бежанци. Настанила ги в колиба в двора си в тогавашното село Ашларе. След два месеца баща му се демобилизирал в София и се върнал в Македония. Казали му още по пътя: „Атанасе, жена ти и децата избягаха в България". Разпитал тук и там и стигнал до Карнобат. Кметът проверил и го изпратил при семейството.

„Четвъртото дете в семейството - брат ми, си дойде чак през 1925 година. Като видял, че ни няма, отишъл при чичо ми. Той бе кантонер, сърбоманин. През тези години татко стана говедар, а аз от 6-годишен започнах да му помагам. Местехме се от къща в къща. Три години беше говедар, а аз до училище бях с него. През ваканциите пак с него. След това се преместихме в Карнобат да живеем. И ме спряха от училище. Така с моето образование се свърши”, прави рекапитулация на онези далечни години 105-годишният дядо Сандьо. Става въпрос за времето, когато Форд продава първобитния „Модел Т”, Хитлер пие бира на вересия в мюнхенските дупки, а Троцки още си мисли, че ще наследи Ленин.

Първо бил прислужник в една сладкарница. След това братята му тръгнали да си търсят работа в мините до Бургас. Рекли: Да вземем и Сандьо с нас. „Там ме дадоха в една шкембеджийница като прислужник. Те си тръгнаха същия ден, а аз влязох в избата и се наревах. На 13 години разбрах, че вече съм се отделил от семейството си”, разказва старецът.

Държал ключа за публичен дом

Като момче постъпил на работа в бургаска кръчма за чудо и приказ - с много шкембе чорба. Един грък майстор я правил. Сандьо обикалял през деня с количката различните кланици и събирал шкембето. И тогава през 1928-1929 година кризата така натиснала, че гъркът напуснал и 13-годишният чирак станал по неволя майстор на шкембе чорба.

„През 1931 година кръчмата фалира. Беше Голямата депресия. Собственикът каза: „Сандьо, ти ще отидеш на работа при брат ми - в казино „Македония”. Бургас тогава беше така: Срещу гарата е хотел „Америка”, до него хотел „Корона”, отзад хотел ”Балкан”, а до него - „Париж”, „Лондон”. Всички работиха и като публични домове. В казиното се събираше елитът на Бургас. Отгоре - стая за интимни срещи! Цялата проституция на града минаваше оттам. Аз държах ключа за нея. И бях по-особен - не лапах всичко, което видя”, изповядва се Александър.

Изкарал шест месеца в казиното на 30 лева заплата. Все едно работил за едно ядене. Собственикът го изпитал, като няколко пъти „изтървал” 10 лева, оставил отворена каса. „Казвам му: „Бай Димчо, ей тук има 10 лева". Накрая взе да оставя чекмеджето отворено за мен - видя, че не пипам. Напуснах и с проституцията бях дотук!”, отчита се Сандьо.

Няколко години след това е действието от филма „Хотел „Централ” на режисьора Веселин Бранев. Мястото е същото като в казино „Македония”.

източник: marica.bg